Подробно проучване с библиографски препратки относно социалните умения и ухронията в образованието

България

41-воучилище „Св. Патриарх Евтимий“

Антонина Хаджова

04.2026

Образованието в България се ръководи и контролира от Министерството на образованието и науката. Задължителното образование включва три години предучилищно образование, начално образование и средно образование.[1][2] Учениците започват училище на седемгодишна възраст и завършват на 18 години. Задължителното образование в държавните училища е безплатно. Държавните и частните висши училища, колежи и университети събират такси, въпреки че предлагат стипендии на студентите.

– Общ преглед на системата на училищното образование:

Образованието в България се ръководи и контролира от Министерството на образованието и науката. Задължителното образование включва три години предучилищно образование, начално образование и средно образование.[1][2] Учениците започват училище на седемгодишна възраст и завършват на 18 години. Задължителното образование в държавните училища е безплатно. Държавните и частните висши училища, колежи и университети събират такси, въпреки че предлагат стипендии на студентите.

Училищната образователна система се състои от две нива:

1. Предучилищно образование. То се осигурява от детските градини, но може да се осигурява и от училища, които разполагат с необходимите условия за това. Предучилищното образование (ПО) е задължително от учебната година, започваща в годината, в която детето навърши четири години. Целта на предучилищното образование е да осигури образование, социализация, обучение и грижи за децата, докато те постъпят в първи клас. Учебната година трае 12 месеца. Предучилищното образование се предоставя в режим на целодневна, полудневна, почасова или индивидуална организация.
2. Училищно образование

Училищното образование в България започва на 7-годишна възраст. По решение на родителите/настойниците 6-годишните деца могат да постъпват в училище, ако тяхното физическо и психическо развитие го позволява. Училищното образование според нивото е начално и средно, а според съдържанието на подготовката е общообразователно и професионално. Училищата са начални, основни, обединени, гимназии, специализирани, средни и специални.

Основният етап на образованието се разделя на начален етап (1–4 клас) и прогимназиален етап (5–7 клас). Средното образование се разделя на първи етап на средното образование (8–10 клас) и втори етап на средното образование (11–12 клас). Общото средно образование се осъществява в общообразователни училища (3 и 4 години обучение) и в специализирани училища (4 и 5 години обучение).

 

Учениците се приемат в специализирани или професионални училища след полагане на приемни изпити след VII или VIII клас по български език и литература, математика, хуманитарни науки и др. Не се допускат ограничения на основата на раса, националност, пол, етнически и социален произход, религия и социален статус.

 

Държавният образователен стандарт за общообразователната подготовка определя набор от изисквания за резултатите от ученето по всеки предмет от общообразователната подготовка в края на всеки етап от съответното ниво на образование и конкретизира:

-целите, съдържанието и характеристиките на общото образование;

-предметите от общото образование;

– изискванията за резултатите от обучението по всеки предмет от общото образование за придобиване на общообразователна подготовка.

Общото образование в училищното образование е еднакво за всеки тип училище и се придобива чрез изучаване на едни и същи предмети от общото образование.

1. Социални и емоционални умения

– Ниска ангажираност и висока тревожност: Международни проучвания (като ISEU 2023) показват, че българските ученици често изпитват високи нива на тревожност, особено в елитните гимназии, поради високия академичен натиск. В същото време общата ангажираност в учебния процес остава по-ниска от средната за Европа. -Слаби връзки между училището и семейството: През 2025 г. се наблюдава спад в ангажираността на родителите – само 26 % от директорите съобщават за активно участие на родителите в образованието. Българските ученици са сред тези, които най-рядко споделят преживяванията си в училище с родителите си.

– Насилие и тормоз: Случаите на насилие и тормоз в училищата остават относително високи, което налага създаването на нови програми за медиация при конфликти и емоционална подкрепа.

2. Инклюзивно образование

-Недостиг на специалисти:

Основен проблем е липсата на достатъчно ресурсни учители, психолози, логопеди и помощник-учители, което възпрепятства реалната подкрепа за учениците със специални образователни нужди (СОН).

-Сегрегация и изолация: В големите градове продължават да съществуват „сегрегирани училища“, а в малките населени места „вторичната сегрегация“ концентрира уязвимите групи (особено от ромски произход) в отделни институции.

– „Интеграция на хартия“: Въпреки амбициозната правна рамка, децата със СОП често се обучават с драстично намален брой часове (понякога под 50 %), което на практика ограничава достъпа им до качествено образование.

3. Критично мислене

-Теоретична ориентация: Българските училища все още поставят акцент върху усвояването на факти и възпроизвеждането на теория, вместо да развиват аналитични и творчески умения.

-Липса на практически умения: Според доклади на ОИСР и Европейската комисия съществува голяма разлика между знанията, придобити в училище, и изискванията на пазара на труда, където критичното мислене и емоционалната интелигентност са от ключово значение.

-Централизация: Учебните програми остават силно централизирани и претоварени, което оставя на учителите малко място за иновативни методи, които развиват мисленето.

– Съответни национални стратегии или реформи:

Реформите в образованието в България понастоящем са фокусирани върху модернизация, дигитализация и преход към компетентностно обучение в рамките на Стратегическата рамка за развитие на образованието, обучението и ученето (2021–2030 г.). Това е водещият документ, насочен към подобряване на качеството и приобщаващия характер на системата. Основните му цели включват ранното детско развитие, насърчаване на компетентностите и талантите, подкрепа за иновативни учители и учене през целия живот. През 2025 г. Министерството на образованието и науката (МОН) пусна в експлоатация обединената платформа „Цифров ранец“, която предоставя електронни дневници, домашни задачи и богат архив от 3D модели и анимации за учители, ученици и родители.

Реформа на учебните програми: Планира се цялостно актуализиране на учебните програми, за да станат те по-практически ориентирани и по-малко натоварени с фактическа информация. Акцентът е върху социално-емоционалните умения, критичното мислене и интердисциплинарността. Подкрепа за приобщаващо образование: Новите разпоредби позволяват предоставянето на специализиран софтуер за деца с дислексия и други затруднения в ученето.

Подкрепа за приобщаващо образование: Новите разпоредби позволяват предоставянето на специализиран софтуер за деца с дислексия и други затруднения в ученето.

Реформа в управлението на училищата: Въвеждат се нови правила за конкурси за директори, основани на професионални качества и прозрачност.

– Дефиниция на социалните умения в националния контекст:

В българския образователен контекст социалните умения се дефинират предимно през призмата на социалната педагогика и социалната компетентност. Те се разбират като способността на индивида да взаимодейства успешно с другите, да участва активно в обществения живот и да се ориентира в сложните междуличностни отношения в рамките на едно демократично общество. Българската образователна теория измерва придобиването на социални умения чрез четири ключови измерения:

-Комуникация и взаимопомощ: Способността да се обменя информация по смислен начин и да се оказва подкрепа на другите.

-Предотвратяване и разрешаване на конфликти: Умения, насочени към идентифициране и смекчаване на междуличностните напрежения, преди те да ескалират.

-Социални нагласи: Формиране на чувство за солидарност и лична отговорност към себе си и към по-широката общност.

-Социална компетентност: Придобиването на конкретни социални роли (например граждански, професионални или родителски) и качествата, необходими за тяхното изпълнение
– Как социалните умения се разглеждат в учебните програми или училищните практики:

Основните аспекти на разглеждането на социалните умения включват:

1. Законодателна и образователна рамка.

Закон за предучилищното и училищното образование (ЗПУО): Приет през 2016 г., той набляга на подход, основан на компетентности. Измененията от 2025 г. изрично подчертават развитието на социално-емоционалните умения като приоритет в учебната програма

2. Специализирана подкрепа за личностното развитие. Българските училища разполагат със специализирани екипи, които се занимават пряко със социалната интеграция и адаптация.
3. Програми за превенция и социално-емоционално учене (SEL).

Училищата често прилагат добри практики чрез партньорства с неправителствени организации: „Заедно към училище без насилие“: съвместна програма на УНИЦЕФ и Министерството на образованието, която развива емоционалната интелигентност и мирното разрешаване на конфликти.

Позитивно образование: Пилотни проекти (един от тях във Варна) въвеждат методологии за развитие на силни страни на характера, емпатия и благополучие.

4. Извънкласни дейности и спорт.

Участието в клубове и спортни дейности се признава за важен фактор за развиване на самоувереност, увереност и способност за сътрудничество. Според проучване на ОИСР учениците в България, които участват в такива дейности, проявяват по-голяма социална увереност

Въпреки продължаващите реформи за модернизация, българската образователна система е изправена пред значителни пропуски по отношение на развитието на социални умения и социално-емоционалното учене. Някои от тях са:

– Липса на практическа насоченост: Учебните програми често се възприемат като прекалено теоретични и ориентирани към съдържанието, което води до разминаване между изучавания материал и уменията, необходими в реалния живот.

– Нарастващо насилие и тормоз: Данните сочат увеличение на почти всички видове насилие в училищата, включително физически тормоз и кибертормоз.

– Ниска ангажираност на родителите: Българските ученици отчитат едни от най-ниските нива на родителска подкрепа и интерес към ежедневието им в ЕС. Само 26% от директорите отчитат активна ангажираност на родителите в учебния процес

– Социално-икономическо неравенство: Училищната система в България често задълбочава социалните неравенства, вместо да ги преодолява. Учениците от уязвими групи (особено в селските райони и малцинствата) са изложени на по-висок риск от изолация и липса на достъп до качествено развитие на социалните компетенции

– Липса на специалисти: Установена е спешна нужда от повече училищни психолози, педагогически консултанти и медиатори, които да подкрепят емоционалното и поведенческото развитие на децата извън стандартните часове

– Налични примери за използване на разказване на истории, наративно обучение или алтернативна история в образованието:

В българското образование разказването на истории и наративното учене се използват предимно като иновативни методи за изучаване на чужди езици и гражданско образование, докато алтернативната история присъства по-скоро като извънкласно или академично средство за развитие на критично мислене. Използва се при изучаването на чужди езици (EFL): Учителите в България използват български народни приказки в часовете си по английски език. Този подход помага на учениците да свържат новите езикови структури с познатия им културен контекст, което подобрява запаметяването и мотивацията. Те се използват и за образованието на деца в риск. Използват се и наративни подходи в историята: В официалното историческо образование в България фокусът традиционно е бил върху факти и дати, но са правени опити за преминаване към по-ангажиращи методи:

.Програма „Narrative 4“: От 2023 г. в България се прилага международната методология „Narrative 4“, която свързва над 1700 млади хора чрез „споделяне на истории“. Целта е да се развият емпатия и емоционална интелигентност чрез споделяне на лични преживявания

Организации като „Заедно в клас“ разработват специализирани методологии за преподаване на български като втори език на билингви (деца от ромската общност или бежанци), като използват наративни инструменти за по-лесна социална интеграция

Проект BE-SELF: Фокусира се върху интегрирането на социално-емоционални умения в класната стая чрез обучение на учители и дигитални ресурси. Целта е да се развият емпатия, саморегулация и позитивни взаимоотношения.

Ухронията (или алтернативната история) в българския контекст има значителен образователен потенциал, тъй като позволява на учениците и изследователите да преосмислят ключови „травматични“ моменти от националната история чрез метода на мисловния експеримент. Образователни приложения на ухронията:

– Критично мислене и историческа причинност: Използването на ухронията в класната стая помага на учениците да разберат, че историята не е поредица от неизбежни събития, а резултат от конкретни решения и съвпадения. Изследването на сценарии като „Какво би се случило, ако България не беше загубила войната на страните от Оста?“ или „Какво би се случило, ако 9 септември 1944 г. не се беше случил?“ стимулира анализа на причинно-следствените връзки.

– Преодоляване на национални травми: Българската история е богата на събития, възприемани като „национални катастрофи“ (напр. Договорите от Нейи и Берлин). Ухронологичният разказ позволява тези травми да бъдат деконструирани чрез изследване на пропуснати възможности и алтернативни пътища за развитие, което намалява фаталистичното усещане за историческа обреченост.

– Литературен и културен анализ: В българската литература ухронията се разглежда като жанр, който се намира между „алтернативната история“ и „временната утопия“. Автори като Николай Генов изследват потенциала на този жанр за преосмисляне на миналото в контекста на „изчерпано бъдеще“.

В академичната литература терминът „ухрония“ (алтернативна история) в контекста на образованието в България най-често се споменава като критичен или теоретичен инструмент. В българското академично пространство терминът се среща предимно в теоретични дискусии за социалната педагогика и историята на образованието. Исторически погледнато, някои български педагози (като Т. Малинов) критикуват определени педагогически системи като „социално-педагогическа грозота“, на която липсва научен и индуктивен елемент за реално приложение. А в алтернативни образователни сценарии: Ухронията се разглежда като начин да се осмислят „неуспешни“ реформи или като част от литературен и философски анализ в хуманитарните науки. Но това социално-емоционално учене (SEL) е централна тема в съвременните доклади и изследвания за България.

– Връзки между потапянето в наратива, критичното мислене и социалните умения:
– Национални и международни източници:

Ключови доклади и статистики:

– Доклад на ОИСР (2025/2026): Посочва, че около 50% от 15-годишните в България не притежават основните умения за пълноценно участие в обществото. Докладът препоръчва засилване на обучението по социално-емоционални умения, за да се подобри училищният климат и да се намали тормозът.

– Мониторинг на образованието и обучението 2025: Отчита напредък в участието в предучилищното образование, което е от решаващо значение за ранното развитие на социалните умения, но отбелязва регионални различия и необходимостта от по-добро качество на образованието

– Туризъм: Академичните проучвания сочат, че социалните умения (етично поведение, междукултурно разбирателство, творчество) ще бъдат сред най-търсените компетенции на българския пазар на труда до 2030 г.

Обучението по социални умения действа като жизненоважен мост при справянето с включването и разнообразието, като предоставя на учениците инструменти за ориентиране в един хетерогенен свят с емпатия, културна компетентност и уважение. То се занимава с тези области чрез няколко ключови механизма:

1. Насърчаване на емпатията и уважението към различията – Програмите за социално-емоционално учене (SEL) учат учениците да ценят разнообразните гледни точки и произход, което е в основата на една приобщаваща училищна култура.

-Развитие на емпатията: Учениците в инклюзивна среда са с 7% по-склонни да проявяват емпатия към своите съученици.

-Преодоляване на стереотипите: Интерактивните уроци и ролевите игри помагат на учениците да се изправят пред собствените си предубеждения и да се противопоставят на вредните стереотипи още от ранна възраст

. Културна осведоменост: Дейности като „Културно представяне“ или „Картографиране на идентичността“ насърчават учениците да споделят своето наследство, превръщайки разнообразието в ценен актив, а не в пречка.

2. Насърчаване на равноправното участие

-Обучението по социални умения в инклюзивна среда гарантира, че всички ученици – независимо от способностите, расата или произхода си – притежават увереността и уменията да се включват пълноценно в учебния процес

-Съвместно учене: Групови дейности като „Системи за приятели“ или ротационни „Роли за сътрудничество“ (например, писар, хронометрист) предотвратяват доминирането на един ученик и гарантират, че всеки глас ще бъде чут.

-Комуникационни умения: Обучението се фокусира както върху вербалната, така и върху невербалната комуникация, което е особено важно за интегрирането на деца със специални нужди или такива с различен езиков произход.

-Безопасни пространства: Учителите използват „инклузивни игри за сближаване“ и анонимни дигитални инструменти, за да позволят на срамежливите или маргинализирани ученици да участват, без да се страхуват от осъждане.

3. Намаляване на конфликтите и изключването

Чрез преподаването на конкретни социални компетенции педагозите проактивно се справят с поведенията, които водят до маргинализация.

-Решаване на конфликти: Учениците се научават как да управляват емоциите си и да разрешават разногласията конструктивно, като по този начин се намаляват случаите на тормоз и социална изолация.

-Социална осведоменост: Обучаването на учениците да разпознават нуждите и чувствата на другите помага за изграждането на подкрепяща общност, която активно се противопоставя на практиките на изключване.

-Асертивност: Обучението в социални умения дава възможност на учениците да поставят граници и да казват „не“ на взаимодействия, които считат за неподходящи, което е ключов инструмент за самозащита.

4. Стратегии за системно прилагане

За да може обучението по социални умения ефективно да се справи с разнообразието и приобщаването, е необходим многостранен подход от цялата училищна система:

-Преподаване, отговарящо на културните особености: Учителите адаптират своите учебни материали, за да отразят разнообразните идентичности на своите ученици, като по този начин гарантират, че всеки се вижда в учебната програма.

-Универсален дизайн за учене (UDL): Уроците са проектирани с гъвкавост от самото начало, за да отговорят на различни стилове и нужди на учене, без да „отделят“ учениците, които се нуждаят от допълнителна подкрепа.

-Професионално развитие: Непрекъснатото обучение на педагозите е от съществено значение, за да им помогне да разпознават собствените си имплицитни предубеждения и да развият инклюзивно мислене.

Наративните подходи са от решаващо значение за учениците в неравностойно положение, тъй като предоставят платформа за овластяване, изграждане на идентичност и академично развитие, които често липсват в традиционните образователни модели. Тези подходи позволяват на учениците да „пренапишат“ своите истории, преминавайки от възприятия, ориентирани към дефицитите (стигма, неуспех), към наративи, фокусирани върху техните силни страни и постижения. Използването на разказване на истории и драматизация (играене на истории) значително подобрява устните, четивните и писмените умения при деца от семейства с ниски доходи и такива с ниско културно или образователно ниво. Наративните изследвания в контекста на безплатното наставничество показват, че възможността учениците да споделят своите преживявания повишава тяхната устойчивост, самочувствие и автономност. Чрез „Наративни портрети“ учениците с увреждания или от малцинствени групи могат да изразят радост и човечност, като оспорят обществените възприятия за „недостатъци“. За тези ученици учителят често се превръща в „наративен медиатор“ или ментор, който помага да се превърнат сложните институционални изисквания в разбираеми и сигурни лични траектории.

– Развитие на критичното мислене: Чрез въпроса „Какво би се случило, ако…?“ учениците се стимулират да анализират причинно-следствените връзки и да разберат, че историята не е поредица от неизбежни събития, а резултат от конкретни избори и съвпадения.

– Повишаване на ангажираността: Използването на литературни произведения или филми (като „Човекът във високата крепост“) прави уроците по история по-динамични и по-близки до съвременното медийно потребление на учениците

– Емпатия и етичен анализ: Ухронията позволява на учениците да се поставят на мястото на хора в коренно различни социални и политически реалности, като изследват въпроси, свързани с националната и личната идентичност.

– Интердисциплинарност: Методът лесно свързва историята с литературата, философията и гражданското образование, като насърчава цялостно разбиране на хуманитарните науки.

Рискове (предизвикателства и ограничения):

– Объркване на фактите и фикцията: Основният риск е, че учениците, особено по-младите, ще приемат фикционални сценарии за историческа истина, ако границата между реалността и фикцията не е ясно определена.

– Релативизъм: Прекаленото фокусиране върху „възможни светове“ може да доведе до подценяване на значението на действителните исторически доказателства и документи.

– Трудности при преподаването: Методът изисква от преподавателите да притежават изключително задълбочени познания, за да могат да направляват дискусията, без тя да се превърне в необосновани спекулации. – Препоръки за педагогическата рамка: